ТЪРСЕНЕ – поезия на Иванка Павлова

ТЪРСЕНЕ

Някога, така отдавна, като хвърчила безкрили
пращах своите въпроси: „Аз коя съм – все се питах, –
детелинката ли крехка, в мене стъбълце извила,
или дръзкото човече с устни, упорито свити?”.
Вярвах, отговора знае някой някъде наблизо,
всеки възрастен на него струваше ми се прилича.
Все пътувам оттогава ту с възкръснал детски израз
и съм цяла нежност, прошка и готовност да обичам,
ту като камшик в ръката на колар, от гняв преливащ,
изсвистявам и излитат думите – оси сърдити.
И се мятам като риба – ту светлееща, ту сива,
нося дъх на ранна пролет и на зима зла в очите.
И объркана, безсилна, отговор не търся вече,
а приемам като просто, неизбежно, справедливо
да съм си, каквато съм си: отчуждена и сърдечна,
непокорна, буреносна, права, бъркаща, красива
даже в своя гняв, с доброто като чист планински прилив
и значима, и нищожна, кратковременна и вечна,
непристъпна като зъбер, като горски повей мила,
малка дишаща вселена с право на живот – човек!

Преди 1964 г.

ЗАСТОЯТ

Моето име е застой:
блатен или езерен – все едно.
Под белия свян на лилиите,
под жълто-зеленото разтление
дремя с неподвижността на бекас.
Ако ме замерите с камък,
ще ви опръскам
с тиня или с кристална вода.
Все едно! – моето име е застой.
Ако нагазите до колене,
ще напълня ръцете ви с хлъзгава риба
или ушите ви с жабешки вик.
Когато слънцето ме забележи,
аз заблестявам с всичките си цветове.
Когато зима ме зашиба,
аз може и да не замръзна,
но се изцъкля моето око смразено.
Напразно мислите, че ме познавате.
Пазете се от смътното ми дъно.
Тежкò на неуверения крак.
Защото името ми е застой,
а той е най-несигурното нещо.

Март 1971 г.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Мразете ме, тъжни момчета,
редници на поезията.
Очите ми – потъмнели пайети,
са непростително трезви.
Една Рила – самотнобяла –
в профила ми се оглежда.
Изпита е чашата на раздялата
с последни капчици нежност.
Милите ми момчета прошарени,
как са кръстосали шпаги.
Птици от поднебесните мансарди,
от крилете си не ще избягате.
Предизвикателно блясват очите ви,
стиховете ви стрелят в сърцето.
В своите прерии се скитате,
непоправимо млади поети.
И закръжавате като над остров
над моята територия ничия,
огряна от белите кости
на едно-единствено обичане.
Жалете ме, тъжни момчета,
аз съм Снежанка омагьосана.
Обкръжете ме като джуджета:
да почакаме принца гостенин.
Може би е пред портата вече.
Конят му рие пръстта: „Къде си?”.
Ако можете да въртите мечове,
търсете своите принцеси.

3 април 1980 г.

ЩРИХ

Дордето се опитвах да запомня
моделите от скъпите витрини,
дърветата съблякоха невинно
бакърено-златистите си ризи.
Звездите се усмихнаха горчиво
и вятърът зиморничаво сгуши
хлапашката си рошава глава.
Подрънкват в джоба ми безгрижно
на лятото последните монети.
А някъде в началото на зимата
ме чака първата сълза.

1994 г.

ВСЕ ОЩЕ…

Все още съм в илюзията,
че има време.
Не се боя, не бързам,
за да изпреваря
последното поемане
на въздух,
макар че ми напомня
огледалото
за белезите многобройни
в моето сърце –
на дните преживени
летопис.
Преди разсъмване
се будя.
Връхлитат ме
далечни мигове,
превърнали се
в изповедни стихове:
благословена дарба
да оставя
портрет многоизмерен
на душата си –
надежда плаха, че така
ще продължа,
макар за миг, макар безплътна,
да съществувам –
едно кълбо от мрак и слънце,
търкулнато от Бога
със някаква понятна
само нему цел!

17 ноември 2019 г.

ЗАД ЗАВОЯ

Да можех като Пенелопа да разплитам
понякога килима на живота си,
но не за да дочакам Одисей,
а да забравя, че се е завърнал.
Да си припомня аромата на тревата
и нейната прохладна ласка.
Да бродя боса по ливадите
и да танцувам с пеперудите.
Под съпровода на щурците
да се прегръщам с щуравия вятър.
Кога загубих пътя към мечтите
и арфата на думите замлъкна?
Днес тежката семейна колесница
е експонат в музея на забравата.
Тъка килима на живота си.
Втъкавам сълзи и възторзи.
Понякога и славеева песен.
Какви несъвместими шарки!
Намръщено небе. Дъга изящна.
Море от изумруди. Мрачни бездни.
Залитам. Падам. Връщам се към себе си.
Обръщам гръб на изживяното
и бързам да надникна зад завоя,
където ме очаква неизвестното,
за да опитам неговия вкус.

23 декември 2024 г.

Иванка Павлова

из “Истинският ми живот”, изд. “Фараго”, С., 2025 г.

редакционен подбор