ВОДНО КОНЧЕ – статия на Димитър Анакиев
ИЛИ – МОЖЕ ЛИ ДА СЕ КОПИРА ЯПОНСКАТА КУЛТУРА
„Трябва да сме абсолютно съвременни“
Артюр Рембо
Има голяма разлика между японците и западните хора в отношението им към природата и тази разлика се проявява в поетичната техника на сезонните думи – „киго“.
Отношението на японците към „киго“ (т. е. към сезона) е емоционално-мито-логично, тъй като шинтоизмът, езическа религия, се е възпитавал от древни времена, докато западното отношение е рацио-нално, повърхностно.
Будизмът в Япония никога не е искал да унищожи шинтоизма, а създава амалгама с него, за разлика от християнството, което в продължение на векове унищожава и асимилира езическата религия и езическото съзнание. Ето защо у нас – изключение правят много чувствителни поети – хайку поетите не са способни да създават дълбоки идеи от контакта с природата и като че ли изобщо не могат чрез „киго“ да изразят себе си. Затова нашите хайку, когато искат да имитират японския стил на изразяване и японската чувствителност, често са повърхностни, „технически“, идеологически празни и тази празнота е изпълнена с натрупване на сезонни думи и просто пасторална естетика.
*
Хайку е биполярно стихотворение: на единия полюс е човек, на другия природа, представена от „киго“. Ако имаме повече „киго“ в едно хайку, това означава, че пространството за човека и неговите идеи е намалено.
Две „киго“ в едно хайку могат да съществуват, ако са във функция на идея и това обикновено е така в много изразителни стихове.
Допълнителното „киго“, обаче, не може да бъде заместител на авторската идея.
Наскоро попаднах на хайку от българска поетеса, което съдържа същото „киго“ (тема) и същия мотив като известното хайку на Hoshinagа Fumiо. Сравняването на тези две хайку може добре да илюстрира проблема с имитацията на японската култура и използването на киго на Запад.
Трепна езерото.
Крачка на водно конче
в летния залез.
Радост-Лилия Рачева
1-во киго – езеро, лято;
2-ро киго – водно конче, есен;
3-то киго – летния залез, лято.
Затрепквайки водата
водното конче се превърна
в светец.
Хошинага Фумио (превод: Димитър Анакиев)
киго: водно конче, есен.
*
Какво можем да научим от сравняването на тези две на пръв поглед подобни хайку?
Първо, точност при избора на думи.
Японският съвременен класик, ученикът на Кьоши, Ямагучи Сейши, казва в своя манифест: „Хайку поетът трябва да избере точните думи, не приблизително точни, но точни“. В първото хайку виждаме, че думата „езеро“ е приблизително точна, но не е точна. Защо? На първо място, защото думата „езеро“ е киго, което означава, че е обременена с определени значения, от които поетът може да не се нуждае. Но откъде един български поет знае, че думата „езеро“ е киго, когато в културата му няма подобна институция? И как може да знае последиците от използването на тази дума върху значението на стиховете си, когато не познава техниката на използване на „киго“ в поезията? Това е просто невъзможно.
Второ, има граматическо-логически аспект, който не е свързан с японската култура.
Не езерото трепти, а водата на езерото. Така че правилната дума е „вода“, а не „езеро“. И накрая, има биологично-поетичен аспект: водното конче живее само край езерната вода, така че самото споменаване на това есенно киго предполага картина на езеро и поради тази причина не е необходимо да бъде споменавано в малко и тясно пространство от 17 срички, в което всяка дума има съществено значение и поетът не може да си позволи неточности. Така, има три причини, поради които думата „езеро“ е неточ-на.
След това виждаме в хайку на българската поетеса три сезонни думи (киго), докато хайку на японския поет киго е само едно. Ето защо той има достатъчно място, за да развие идеята си.
Освен това виждаме, че трите киго на българската поетеса се разминават: основното киго „водно конче“ (тема) означава есен, докато другите две означават лято. Есенно или лятно е това хайку? Има известно сезонно объркване, толкова често срещано сред западните хайку поети.
*
И нека сега разгледаме концептуалния аспект на тези два хайку.
Японският поет, виждаме, свързва със своето киго дума, взета от човешката култура: „светец“, създавайки много драма-тично съпоставяне на света на природата и света на хората. Така се създава биполярността на неговите стихове и се развива много ясна идея. Обратно на него, българската поетеса обвързва своето есенно киго с лятното киго. Тя прави това много талантливо, чрез съблазнителен детайл, но нейното хайку остава затворено в кръга на природата, по-скоро монополярно, отколкото биполярно.
Какви са посланията (идеите) на тези две хайку? Те са диаметрално противоположни.
Българската поетеса съставя романтичен пасторален стих, с който иска да каже: светът на природата е идеален. Нейното водно конче живее в идеален свят с голяма красота и то самото е идеално. Обратно на това, японският поет (противно на нашите очаквания) не идеализира природата. Той казва: нещо трябва да се направи, за да станеш светец, нашият свят не е идеален, трябва да действаме в него. Следователно, става въпрос за напълно съвременно отношение към природата, за съвременна поезия. Водното конче трябва да трепне във водата и да я накара да трепти, за да стане светец (да бъде идеално). Неговото хайку е едновременно е и фина критика на романтичната идеализация на природата.
В този смисъл трябва да кажем: хайку в Япония никога не е бил пасторален стих, винаги е бил съвременна поезия.
И Мацуо Башьо с поезията си, с езика на природата, предложен от културата му, изразява проблемите на своето време. Създателят на концепцията „kacho fuei“ Такахама Кьоши прави същото. Както и всички останали.
Друг японски поет още по-директно критикува пасторалната идеализация на природата. След цунамито във Фукушима на нас известният Бан’я Нацуиши записа:
Без любов:
гигантски език на вълни
облизва всичко.
Бан’я Нацуиши (превод: Димитър Анакиев)
*
Преди време някой ме попита „какво е това пасторален стих?“
В речниците на литературните термини пасторалното изкуство е добре обяснено, но за целите на този текст трябва да добавя: пасторалното изкуство е израз на европейския романтизъм (който се среща в Европа приблизително между 1770 и 1850 г.) и който се основава на идеализирането на природата. Днес, пълен анахронизъм. Интересно е, че хайку поезията на Запад е конституирана като пасторално движение. По това се различава от японското хайку.
От нас днес зависи да решим дали искаме нашето хайку да бъде част от пълнокръвна съвременна литература или ще запазим хайку в пасторални води, като копираме, противно на стандартите на Международния PEN, това, което не може да бъде копирано: японска чувствителност и култура. Поетът, ако иска да бъде поет, няма избор: той трябва да бъде съвременен и трябва да бъде последователен със себе си.
На първо място, за да говори на езика на собствената си култура, човек трябва да използва инструментите на собствената си култура, защото инструментите на чуждата култура са недостъпни за него. Диле-тантство е да се мисли, че добрата поезия може да бъде написана с помощта на поетичните средства на чуждата култура.
*
Разбира се, дилемите са големи.
Те са наложени от всемогъщото влияние на английски език, чрез който сурогатът на японското хайку се налага като единствен вариант. За щастие в българската поезия има добри поети, които пишат хайку достатъчно дълго, за да си направим сами изводите от стиховете им.
Давам пример с две хайку от Антоанета Николова. Първото е написано със средства и език на домашната култура, другото е написано в „японски стил“:
*
Как странно вият кучета. Сякаш
на гърлото им е заседнала
луната.
*
бяла луна
над билото
звуци на гонг
Антоанета Николова
Нека читателят сам прецени дали българският поет пише по-добра поезия използвайки поетични средства на родната или на чуждата култура.
В заключение: илюзията е, че съвременната хайку поезия на Запад може да бъде написана чрез копиране на японската чувствителност и култура. Хайку трябва да се върне към стандартите за културен обмен, които се прилагат за всички литературни форми от векове и които също са предписани от International P.E.N. : „Всички форми са универсални, всички култури са равни.“
Всеки поет сам избира изразните си средства и никой не може да му ги предпише.
Всяка отговорна национална политика в литературата трябва да вземе за отправна точка собствената си култура и традиция.
Димитър Анакиев
