„Зелена карта“ е кратък сатиричен разказ на Олга Шурбанова – текст, който улавя с прецизен слух иронията, самозаблудата и сладко‑горчивите мечти на един човек, убеден, че щастието го чака „оттатък“. В няколко стегнати абзаца авторката разгръща вътрешния монолог на герой, който вече живее в бъдещето си – в мили, в лимузини, в американски мечти – докато реалността около него остава непроменена. Шурбанова превръща този поток от фантазии в огледало на съвременната нищета, на копнежа за бягство и на комичната увереност, че „там“ всичко ще бъде по‑лесно.
ЗЕЛЕНА КАРТА – разказ на Олга Шурбанова
Ще им поработи още малко. Да си оправдае заплатата. Ега ти заплатата! После взема визата и хайде. Разпродава всичко и тръгва с един куфар. Даже може и сак. Четката за зъби, пастата, кат бельо. И един‑два презерватива. На първо време. Там има всичко, бе.
Да не тръгне да купува оттук обувки и дрехи. Направо ще го скъсат от майтап. Ония, дето пазаруват на безценица, че и не се хабят да ходят до магазина, ами го правят по интернет. Отива, каца на летището и се изръсва с такси при братовчеда на баща си. Ще му плаща, там и децата плащат наем на родителите си. Ноу проблем.
Една седмица му трябва да си отспи, заради часовата разлика. А може да стане и по‑бързо. Той и тук е нередовен, будува нощем и се разсънва по обяд. После си намира работа. Такава, дето не се налага да става рано. Щели да го уволнят заради закъсненията. Те тук не го уволняват, че там ли? Но все пак ще гледа да е нощен бизнес.
Ако пък наистина излезе, че не си поплюват. И че държат да отива непременно сресан на бачкането. Ще си занесе костюма. Ще му е нужен за интервютата. Като научи езика. Ще го научи, къде ще ходи. За два‑три месеца ще проговори. И гаджетата ще му помогнат. Абе страхотно ще си живее.
Има един приятел в Ню Орлиънс, дето стават карнавалите. Ще си ходят на гости, веднага щом си купи кола. Колите им били запазени, чисто нови, за някакви си двеста‑триста долара. Като я пусне лимузината по аутобана и си включи радиото, може да сложи и някоя черничка отпред… да бе, това е жена, ще му угажда за всичко… може и да са две, както дойде. Тя и неговата кръв е индианска. Да бе. Чиста проба. Няма начин да не се омеши със своите.
Макар че един ден ще си дойде. Богат. Когато им върнат къщата в Калофер. Ще си я стегне, с чардака, с огнището, с всичко. Ще кани приятели. Само приятели. Ще си правят шишове, пържолки, мезенца всякакви. И гювеч. Обожава женичките, дето правят гювеч. То е като обяснение в любов, заробващо и щедро.
Ще си има и куче. От най‑верните. Като онова, което прибра от улицата и после загуби. Винаги му говореше тихо. Така го възпита – най‑строгите команди с шепнещ глас. Ще слизат заедно до реката. Има‑няма четвърт миля. Вече мисли в мили. Да бе. И милите са му в кръвта.
Само да пристигне веднъж в оная земя. С каньоните, водопадите, щастливите усмивки. И да не му вземат цигарите на летището. Защото те не пушат. Няма какво да ги трови. Като си изпафка стека, може и той да спре. Ще видим.
Сега остава да се сбогува със своите женички. Дано не го удавят от любов. И майка му, и другите. Ще седне за последно и в кафето, където сервираше Росето. И все му отказваше да се видят насаме. Мълчеше и не го поглеждаше. Тактика. Така и не разбра, че са си един за друг. И можеше дори да я вземе със себе си, да ѝ направи добро. Вместо да смени страната, тя си смени адреса. Кой ѝ е крив?
Останалите… Те вече са минало. Ако не го схващат, толкоз по‑зле. Виж, приятелите и близките… за тях ще мисли после. Сега не е здравословно.
Тръгва. Тръгва! Господи, не ме карай да съжалявам, че го направих.
Олга Шурбанова
