В ранните си години Людмил Стоянов е един от най-ярките български символисти – поет на тъгата, на космическата самота, на духовното търсене. Макар по-късните му произведения и житейски път да стават до голяма степен конюнктурни, ранният му глас остава удивително чист и неподправен. В тази селекция от стихотворения чуваме именно онзи Стоянов, който не заглъхва: поетът, който усеща земята самотна като себе си, който събира „оскъдни трохи“ от безплодната страна, който върви по пътя на съдбата с ясното съзнание за смъртта и светлината.

ЗЕМЯТА Е САМОТНА КАТО МЕН… – поезия на Людмил Стоянов

Роден: 6 февруари 1886 г.
Починал: 11 април 1973 г.

Земята е самотна като мен.
В полето златни огньове блуждаят.
Далеко птици сиротни ридаят,
и месецът е странно замъглен.

И месецът закрива тъмни взори
под стъпките на късен проходящ,
но миналото снема своя плащ,
разкрива свойте светли кръгозори.

О, нощ, над моя глух и странен сън,
издигай свойта вечна пирамида!
Към зноя на забравена Колхида
ей плавно плува равношумен чълн.

Тя иде, от която се отричах:
о, с трепет сладостен простри ръце!
У тебе пак е моето сърце
и те обичам, както те обичах.

URBI ET ORBI

Аз живея в безплодна страна,
аз събирам оскъдни трохи –
между ниви, безродни в съня,
и загубени в бурен лехи.

Там не знаят свещения труд,
ни длето, нито циркул, ни кист,
там загасва невиден – нечут
на живота нектара златист.

Нека в твойта душа се стъмни,
преклони озарено лице.
Уязвено, и ти угасни
в тая пустош, пламтящо сърце!

А над ниски, продрани стрехи
с присмех взира се бледна луна.
Аз събирам оскъдни трохи,
аз живея в безплодна страна!

сп. „Смях”, г. 2, бр. 50, 13 май 1912 г.

НАСЛЕДСТВО

Съдбата, старата ми леля,
напудрена и начервисана,
разтворила сандъци писани,
заприда златната къделя –
и върху призрачния стан
на времето, през тънки нишки,
тъче на вътък от въздишки
гробовния ми бял саван.

Или, отрудена от грижи,
разстила тя гергефи везани
и маргарът на дни залезнали
в конеца на живота ниже –
огърлицата, що бих дал
на мойта приказна невеста,
за да й спомня колко често
над нас е ужасът ридал.

Или в албуми позлатени
разглежда нявгашни любовници –
на миряни и на духовници
лица тъжовно-състарени –
и отегчена, става тя
и ме повежда с няма ласка,
и стародавната каляска
потегля в друм на пустота.

И ето, портите старинни
отваря бавно гвардеянина
и слиза вечерта неканена,
и от стената куп гергини
безшумно ронят своя цвят,
и с белината на забрава
той къдрите ми посребрява
като с последна благодат.

1923

ПЪТ

Ти шумиш, шумиш, о, роден край –
все едно и също, вечна песен.
Моят силует като обесен
на стената весело играй.

Бих избягал като от тъмница,
но обесеният ме държи.
По-щастливи – дивите орли
и сърните с леките копитца.

Що било е вчера – то е днес.
Глашатаят вече е пресипнал.
Чужди ми са като стари дрипи
славословията в твоя чест.

О, да бих забравил твойто име!
Може би ще те възлюбя в плът.
Стъпките ми, знам, ще прозвучат
по пътеки, в миг неизброими.

Може би ще срещна и следи
от онуй, що нявга съм оставил.
Над реката сънна – величава
още греят същите звезди.

И в далечината, в неизвестност,
бледно пламъче трепти едвам.
Тиха е нощта, ще срещна там
хора праведни, добри и честни.

Но сърцето, опитно в скръбта,
и смутено в есенната влага,
ще ми шепне: имаш грешка, драги –
този път извежда към смъртта.

1929

ЕВРОПА

Ти помниш по-достойни времена:
борба със мрака, с черни суеверия.
И днес са скъпи имена за нас –
Ян Хус, Джордано Бруно…
Коперник
вселената, като завод, раздвижи,
като огромен планетарий – сам
разпореди небесната механика,
разкри ни истинските небеса!
Волтер бе твоя съвест,
твоя гордост.
Жан-Жак Русо –
голямото дете –
божествените пранги сне от теб,
на предразсъдъците хищни орди!
Какъв простор пред погледа израсна
и как като картонни кули в тия дни
една след друга падаха във хаоса
лъжи като изгаснали главни.

Природата – великата ни майка:
разкри той тайната и любовта…
Човешката душа окриля тя
и прави я свободна като чайка!
Тъй почна твоя път избран, Европа,
великия, победоносен марш
на мисълта, на търсещия ропот
върху освободената земя.

Ти помниш времена по-вдъхновени:
открития на нови светове…
Какво достойнство в мисълта, смирение,
че ти не си сама и че живеят
и други братя върху глобуса…
Велики откриватели кръстосаха
нашир и длъж земи и океани –
Колумб,
Диас,
Де Гама,
Магелан –
и върху картата израснаха по чудо
материци немноголюдни,
вулкани, острови, реки и планини –
тъй съблазнително светът се промени!
О, тя е твоя страст – да изкористваш
на свойте синове великия възторг!
О, тя е твоя добродетел – истината
да преобръщаш като износено палто.
Като огромен съпруг, обхвана властно
ти земното кълбо и пипала
безбройни в него впи… –
Нещастното
човечество!

Настъпи твоя час.
Надебеля. Охрани се. Набъбна.
Плешива под перуката, пропи
великото наследство. И беззъба,
накара съвестта си да заспи.

Ти помниш времена неповторими:
Бастилията!
Победата на Разума, на Правото
и на Човешкото достойнство, на Честта –
та туй са знамена, които спят
във Пантеона, в сянката на славата.
И само корсиканеца-авантюрист
кръвта възпламенява по традиция.
Той революцията покори,
разкри на плячката свободните граници.
Ти беше бедна, дрипава, конопена
и чиста риза той ти даде пръв…
Тъй разводниха, без да щеш, Европа,
жестокост, алчност – синята ти кръв…

По-важни грижи те погълнаха:
да бъдат банките ти пълни!
Мечта сурова те сломи:
земи и злато; злато и земи!
Но златото в кръвта се ражда,
от чужда мъка се кове,
то тласка в нови грехове
и буди ненаситна жажда.
О, твоята колониална треска!
Тя те завлече, за да блесне
като светкавична бразда –
позорът на Седан…
Кой би те спрял? Кой би ти върнал
изгубената древна чест?

Да не говорим, да мълчим
за оня безполезен героизъм,
който за нас е толкоз близък,
кошмарът за душите ни неизлечим.
Стояхме в трескаво войнишко братство,
да пазим твоите богатства!
Като къртици, в дъжд и кал,
безсилни влачехме крака…
И днес е спомена горчив
за безконечните окопи,
където твоите деца, Европа,
навеки склопиха очи.
Като изнервена хайлайфна дама
ти търсиш остри чувства, силна страст…
Въпросът: има ли убийство в драмата?
е на устата ти и тоя час.
Да, ти си вече стара, стара…
Следиш аеропланите с лорнет,
каляската ти шествува навред
с шеренгата от танкове… Не с ярост,
а със любопитство – сякаш мач
или изискан тенис – гледаш
към дъното как главоломно следват
богатства, кораби – във вечен здрач.
Колените не те държат, лакеи
под мишниците те водят – и пред теб
една съдба невидима расте,
която ти едва ще надживееш.

Часовникът във Вестминстер бий дванайсет…
Туй е часът на привиденията, час,
когато, след като е с дни мълчал,
убиецът издава свойте тайни.
Не чуваш ли? Или си тъй замаяна?
И глухите ще чуят как смъртта
по стълбите се качва, как в нощта
гробари чукат предпазливо… в тая
дълбока макбетовска нощ…

в. “Литературен глас”, г. 12, бр. 456, 3.01.1940 г.