ЗЛАТНАТА ПТИЦА (Художник и модел) – есе на Лариса Ангелова

 2010-03-07

Жената е винаги красива. Това знам от старите художници. Няма жена, по която да не си е изгубил ума поне един мъж. Но жената – модел е друго. Веднъж писах, че трудно се става модел. Необходимо е малко красиво трепване на миглите, леко присвиване на очите или някой изящен жест с ръката да привлече вниманието на истинския художник. Но понякога е достатъчно и само това, което идва отвътре. Като усмивката на Джоконда. Неповторим миг, запечатан преди векове, мамещ със своята загадъчност и днес.

В настъпващия ден на жената, какво по-хубаво отклонение от това, да се пише за нейната вътрешна красота?

*

И така в един прекрасен ден аз се озовах импресарио на художник. Не, това не е втората стъпка след модел. Аз направо станах импресарио по неволя. Дали беше достатъчно да се посетят няколко галерии, да се запозная с галеристите, а и те с творчеството на този художник? 

Въпрос на късмет, понякога. Всеки художник има стил на рисуване. Негови мотиви и идеи, които внушават неговото емоционално състояние, разрешават да надникнем в чувствата, накарали го да вземе четката и да запечата моментното състояние на всичко. На облак. На слънцето. На пейзажа зад бързо движещ се влак или кола. На небето през пролетта или зимата, на житата. На поляните обсипани с цветя. Или само усмивката на една жена.

*

Художниците обичат жените. Не само рисувани жени. Дали една жена би разбрала, застанала пред портрета на друга жена, каква вътрешна красота е открил художника? Ако тази жена разбира от изкуство. Но в повечето случаи не би си купила картина дори от велик майстор на необлечена жена. С прости думи – гола.

Защо художниците непременно искат да нарисуват жената гола? С това тя е по-красива или без дрехите, в които се скриват прекрасните черти на характера й остават извън погледа…

*

Всъщност, искам да ви разкажа за първата изложба, която организирах за този художник[1]. Вълнението е много по-голямо. Дори от премиера на първа книга. Сигурна съм. Защо? Защото изискванията на един художник са много по-големи. Произведенията му са в повечето случаи по-трудни за разбиране. Това, което всички харесват е сюжет, мотив който изхранва, т.е. продава се.

Съвременните художници рядко живеят от изкуството си. Не защото няма галерии, или изложби или желаещи да си купят картина. Картините са като книгите. „На вкус и цвет…“ Не всичко красиво, като с лъскава обложка е стойностно отвътре. Но вече казах, художниците рисуват не само за себе си, не само за ценителите, а и за тези, които ще купят. А в повечето случаи, те нямат високи критерии, с изключение на големите познавачи и колекционери.

*

И така покрай различните теми за рисуване, остава една вечна – тази за жената. За женската красота, за това какво е красивото в нея и защо я прави толкова притегателна. А защо по-красивите жени се рисуват голи? Дали защото формите им някак приличат на земните, самите те дават живот, даряват топлина, огряват с погледа си и влизат в дълбините на душата и разбират всичко? Или защото в часовете по рисуване, рисуването на голото човешко тяло е възможно най-сложното и трудно упражнение.

Въпросът не е дали модела е гол. Дали е красив. Дали е с цветовете, които харесваме, а дали ще усетим вътрешната сила на нарисуваното, защото то носи своето послание. Послание уловено от художника, човекът със странни антени насочени към най-тънката душевна борба и изява на човешкото същество. С един замах на четката е в състояние да запечата моментното, мига на щастие, скръб, радост или болка и да я поднесе по своя нетрадиционен начин. Може ли да се нарисува щастието, тъгата и радостта? Те нямат измерения. Те са само усещане дори във вглеждането в една картина.

*

Така стигнах и до моя първи опит на импресарио. Тогава имах страхотна кола – Трабант. Трабантът беше  комби, за натоварване на картини – невероятен помощник. Но с характер. Така натоварени към галерията на малката и еднопосочна уличка „Иван Вазов“, спрях където ми беше удобно и под възмутените клаксони и сърдите викове, най-спокойно разтоварвах картините. За късмет задната ми врата не се отваряше, а и Трабчо натоварен догоре.  Единствено с палеца от вътрешната страна можех да си отворя вратата. Но за да стигна дотам ми се наложи да се превърна в Спайдермен.

Опрях левия крак в седалката, преместих десния и го опрях почти до стъклото, след това проточих крака си до отсрещното стъкло, добре че са ми малко дълги, подпрях с дясната ръка в тавана и около десетина минути се мъчех да стигна този палец. Най-накрая всички втрещени от опашката с коли, така се нахвърлиха върху картините, че няма и за две минути, всичко беше внесено в галерията. а те бяха повече от 30, 80/60 с рамки и стъкло. Тежки. Но накрая всички се успокоиха и аз можах да се включа в подреждането.

*

Като за първа изложба не се справях навреме, но всички помагаха. А аз дори си бях подготвила есе, надявайки се някой приятел да го прочете. За мое щастие, в галерията имаше малко помещение – склад, където поседнах накрая с чаша вода в ръката, за да си отдъхна. Когато някакво силно раздрусване ме изведе от вцепенението. Била съм заспала на първата си изложба. В салона всичко беше ометено, от масата с напитки и сладки, имаше само празни чаши и чинии.

А моето есе, старателно написано и извадено в няколко копия, стоеше, там където го сложих. На моя ням въпрос, дали нашият приятел Оги (Караславов)[2] го е прочел, Краси (художникът) каза че е казал нещо, но знаех че не е това есе. Е, това всъщност няма значение. Няма значение и че отвън Митьо Крика[3] бе започнал да прави упражнения със злополучния ми Трабчо, а Краси отрече това да е неговата кола. Събитието имаше отзвук в медиите и това ми стигаше.

*

На въпроса на приятели, защо изложбата бе изцяло акварел, изцяло с пейзажи, аз се затрудних. Защото това харесват по-голямата част от зрителите, а художниците също трябва да живеят. Имаше много смели абстракции в пейзажите, но Краси е познат с невероятните си картини на голи тела. Или женско тяло. Няма значение, коя част ще е нарисувал. Няма значение дали жената,  която го е развълнувала е била красива, стара, млада или некрасива. Той е видял нейната вътрешна красота и я нарисувал, така както я е усетил. С преклонението му пред жената. В цялото й величие. За него жената е и остана една Златна птица. Която каца само веднъж на рамото. Веднъж озарява с вълшебната си  сила.

[1] Художник – Красимир Дойчев (1961-2020)

[2] Огнян Караславов, литературен деец

[3] Митьо Крика, културист с особено отношение към Трабант

Лариса Ангелова

из “Пиеса за ягодови полета”, автор Лариса Ангелова, изд. gabriell-e-lit, София, 2025