Представяме някои от най-значимите европейски поети на XX век – Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале, Рафаел Алберти, Лучо Пиколо, Джорджо Капрони, Марио Луци и Джовани Джудичи. Подбраните стихове разкриват различни гласове, естетики и поетики – от сгъстената експресия на Унгарети до ироничната светлина на Алберти и метафизичната чувствителност на Монтале. Преводите съхраняват ритъма, образността и вътрешната музика на оригиналите, като ги правят близки и разбираеми за българския читател.

ПОЕТИ НА ХХ ВЕК

ДЖУЗЕПЕ УНГАРЕТИ (1888 – 1970)

В ПОЛОВИН СЪН

Чувствам болка
за изнасилената нощ.

Въздухът е като
дантела ,
пронизан от
стрелба
от хора,
сгушени в окопи като
охлюви в черупките си.

Струва ми се
сякаш хиляди колоси,
хиляди задушаващи се
каменоделци,
блъскат
паветата
на моите улици
и аз ги чувам,
без да ги виждам ,
полузаспали.

ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ (1896–1981)

ВЯТЪР И ЗНАМЕНА

Порив, вдъхващ горчив аромат
на солени вълни в криволичещата долина,
те хвана под блед силует —
и косата ти се втурна в очите и по раменете ти.

Вихрушката, прилепнала към тялото ти като рокля,
уловила го за миг в своето изкуство,
как би могла да се върне? Какво общо имаше
с тези голи скали в твое отсъствие?

И как бунтът отшумя, изтощен —
и бризът духа от самото начало,
онзи, който те люлееше в люлката на хамака,
и ти можеше да летиш, реейки се без криле?

Уви, не може да бъде така: времето
няма силата да оформя едни и същи семена два пъти!
Е, ако такова нещо се случи —

 тогава, несъмнено,
това би бил краят на всичко,

и разбира се, и на нас.

Без миг почивка, малките къщички,
разпръснати по склона,
са украсени със знамена,
за радост и изненада на окото.

Светът съществува — приказен резерват…
И сърцето, замръзнало, измерва миражите
с внезапно удивление — и не вярва,
че гладните имат истинска почивка.

ЛЯТО

Кръст на ветрушка
се плъзга по земята в пролука
между отделните храсти.

А какво са облаците?
Хиляди лица в живота на пролетта.
Паметта е бреме!

Може би,

като сребърния извив на пъстърва
в бързеите,
ти се връщаш отново при мен, мъртва девойко –
ти, Аретуза.

Ето златно рамо в ореол
от слънчеви пръски,
бяла пеперуда, нишка над водата –
пътека на паяк, простираща се надолу…

Което е невидимо и кое е поразително
в своята величина…

Колко различни животи заради един!

В СЪН

Концерт на сови,
когато треперещите проблясъци
избледняват, гаснейки като дъга,
любовен делириум и въздишки,
греховно пулсиране в слепоочията ми, което
не мога да понеса, страхът, че нощта може да събори
кедрите с удар — всичко това е готово
да се върне при мен, да се лее неудържимо
от канавки и тръби, за да ме накара
да чуя отново гласа ти. Хлапина се прокрадва
при звука на дива джига, врагът е свалил
забралото си. Амарантовата
луна влиза в уморено затворените ми очи,
а сънят я отнася дълбоко в кладенеца,
в мрака – и кръв тече дори след смъртта.

ИНВЕНТАР

Инвентарът
на паметта ми е разкъсан: кожен куфар
с лепенки на толкова много хотели.
Останали са няколко етикета, но
аз не пипам дори тях. Носачи,
таксиметрови шофьори и нощни портиери ще ги изстържат.

Ти самият ми даде инвентара на паметта си в деня преди да си тръгнеш.

Той съдържа имената на много държави, 

датите на пристигане и заминаване и странна страница в края ,

изпълнена с многоточия…

сякаш намекваше за възможността за невъзможното:

„продължава след това“.

Инвентарът на паметта ни не може да си представим разкъсан на две.

Той е един-единствен лист

носещ следи от печати, изтривания и няколко капки кръв.

Не беше нито паспорт, нито военна бележка. 

Да служиш, дори мислено, би означавало все още да си жив.

РАФАЕЛ АЛБЕРТИ (1902–1999)

ЗАБРАНЕНО Е ДА СЕ УРИНИРА

Сред урината, течаща по улиците –
урината на кученца и урината на мелези,
урината на монахини и урината на купонджии –
и тогава мина вездесъщият свещеник.

По-тънка струя и по-гъста струя,
струя – радостен или тъжен знак,
струя, прорязваща полунощния мрак,
или струя – дете на изгряващата зора.

Който страда от задържане на урина,
който е починал – само че той не насочва
пенещата си струя към тези камъни.

И фонтани уринират… И в нощта,
светещ, гореща струя вие се…
Вдигнах лапа… Не изоставам.

НЕ ИЗХВЪРЛЯЙТЕ БОКЛУКА

Хартия, стъкло, черупки, консерви,
парцали, кутии, планини от обелки,
бутилки, обувки, зловонни изпарения,
смъртни останки от коли.

Котки от всякакъв вид, буркани, ампули,
безсрамни пиршества с плъхове,
гнила тиня, мръсни дворове,
фасадите на къщи, не по-красиви от долната им страна.

Неспокойни търговци, плисъкът
на фонтани, гълъби, колони, блясъкът
на величието, надменният студ на руините.

А сметищата и вековете мълчаливо гледат
стените, където непозната ръка,
нощ след нощ, вади сърпа и чука.

из “Римски сонети”

ЛУЧО ПИКОЛО (1903–1968)

ПРОВЕРКА

Понякога скъпи, понякога
замислени, понякога ни
се струва, че чуваме дисонантни чуруликания,
изпитание, безшумни срички,
магически скарабеи!
Преместването на съскащи устни
без гласни, печатът на забранени
гласове, тайно насочени
към трепереща въздушна клетка;
послания от безплодни еребуси,
имплантирани в нас от незапомнени времена,
предвестник на бъдещи удавяния,
където си сам с бездната,
където нашето тъмно ежедневие
се е сгънало в своите лабиринти
на ръба на фунии на тишина,
върху тънка нишка от смисъл,
песъчинка – рохкава мярка
от секунда, която никога няма да е достатъчна…
смътни сънища ще бъдат подхванати от
следващото изпитание.

ДЖОРДЖО КАПРОНИ (1912–1990)

ТЕКСТ НА ИЗПОВЕД

– Знаех,
че няма да го намеря вкъщи този ден.
Затова избрах точно този ден,
за да го посетя.
Имах
стара сметка за уреждане с него – и знаейки,
че нямам късмет навсякъде,
непрекъснато си повтарях: не пропускай
този единствен сигурен шанс.

Изтичах по стълбите
към правилния етаж. Сърцето ми
биеше лудо. Почуках. Почуках
отново. Виках.
Повиках го. Напразно:
ехото от празния вход
отговори непознато.

Точно така. Нямаше го вкъщи.
Затова сам отвори вратата.
Боже мой, колко
жалък беше! Не съм забравила
как трепереше. И може би
(може би) бях безмилостно права –
(може би) права да го убия.

Какво да добавя?
Той се държеше небрежно
този ден. Ако беше вкъщи,
първо, нямаше да отвори вратата,
разбира се, и второ,
щеше да хвърли госта по стълбите.
И двете са в мой
интерес, по принцип. Той
(аз) щеше да остане жив.

МАРИО ЛУЦИ (1914–2005)

ДИАНА, ПРОБУЖДАНЕ

Вятърът проблясва през струйки
мъгла, планината свети нежно,
вселената искри,
отмервайки щастлив знак. Време ли е?

Време е да се издигнем, време е
за чист живот. Усмивка трепти в дълбините на огледалата,
тръпка трепери през прозорците,
не в ушите, а в душата, потънал е спокоен звук.

И ти се радваш – 

сега можеш да се противопоставиш на смъртта

без страх.

Така през широко отворените врати цветовете нахлуват и изместват мрака.

А ние, оковани от дъгови видения, 

се оттегляме и, привлечени от въздушните течения,

се извисяваме: за един ден живот –

за да се откажем от живота.

ДЖОВАНИ ДЖУДИЧИ (1924–2011)

ПОЧЕТЕН…

Горичка в
листа, пъстри от слънцето Есенна въртележка
Твоят горчив аромат е сладък за мен
Ароматът на море, ароматът на сол

Стоплям пръстите си с щракване
Падащи върху раменете ми
И всъщност не разбирам
Безмълвната тайна реч

Всичките ми тревоги са крехки
И съмнения и ревност
Гърди – бели гълъби –
Те са отнесени в неизвестното

Като луната твоят пшеничен торс
Между нас няма нито една пукнатина
Аз съм с теб, ти си с мен
Като конец и игла

Само за една минута
Нека чудото трае
Тези яростни устни
Няма да забравя, няма да забравя

Да се ​​изгубя, да се разтворя
В златния купел на тялото
Да бъда себе си, да стана теб
Сякаш да се преродя

В чистотата на твоя олтар
Под твоя перлен свод
Където с благодарна молитва
чувам сърцето си до

сърцето си В дълбините на твоя мрак
В таен закотвен залив
Да те усетя в паметта
Край твоята горчива сол