ВИК ОТ КАТОРГАТА – стихотворения на Йосиф Петров
Роден на 14.05.1909 г. в Чирен
Починал на 16.10.2004 г. в София
ПЕРСИН
Персин, Персин, земя със сълзи напоена!
Безрадостен и тъжен остров на скръбта!
Една ли българска душа озлочестена
позна сред теб на властник зъл жестокостта?
Една ли смела помисъл със орлов полет
намери своя край в каторжния ти ад?
Един живот ли ти лиши от цветна пролет?
Една ли младост в теб повяхна като цвят?
Блестят високо небеса лазурно чисти!
Усмихват се далечни трепкащи звезди!
А в теб печално бродят мрачни лагеристи
и жълти листи ронят старите върби!
Над твоите полета, сиви, неорани,
потънали в дълбока есенна печал,
се носи само грозен грак на черни врани
и на страдалците страдалческата жал!
Жестоки българи, по-зли от зверовете,
връз българи връхлитат като врагове,
а Дунава, свидетел ням на вековете,
със бистри сълзи мие твойте брегове!
Един загиващ свят за кървава голгота
на свойте многобройни жертви теб избра!
Но няма в теб смъртта да победи живота,
че ей я, пуква вече новата зора!
Прелива в братска Полша мъката небрана!
От златна Прага идват ропотни слова!
Поробена Унгария със бунт въстана!
В студени тръпки тръпне каменна Москва!
Като Бастилията ще се сгромоляса
властта на този кървав Сталинистки свят!
Ще си отдъхне вредом трудовата класа!
Ще се прегърнат с чиста обич брат със брат!
Ще зашуми като поток човешка радост
във милионите измъчени души
и разсинджирената окована младост
окови и тъмници с грохот ще руши!
И в тия светли дни, след дългото разпятие,
в изстрадалата българска земя навред,
сред радостта ще прогърми едно проклятие:
„Проклет да си, Персин! Проклет! Проклет!
Трижклет!“
ЗАКЛЮЧЕНИК
Цветила пролет ръси цветна благодат
върху зелените килими пред затвора,
а в него мойта младост вехне като цвят,
защото пожелах цветя за всички хора!
Във всяка росна капка лъч е заблестял,
пронизал зарад нея шеметно простора,
а аз всред тюрмения мрак съм ослепял,
защото слънце пожелах за всички хора!
Грей бистър свод. Дъхти на цвят. Трептят жита.
И волнокрили птици пълнят кръгозора.
Жестоки хора ми отнеха пролетта,
защото пролет пожелах за всички хора!
В УТРИННИЯ ЧАС
От полунощ съм буден. Не заспивам.
Чак призори с натегнала глава
през малкото прозорче поглед впивам
в единственото късче синева.
Сега е час на утринната нежност
с любимата разбудена жена.
О, хубав час на нега и небрежност,
на шепот в чезнещата здрачина!
По твойта тиха сласт сега копнея!
Не спомняй ми го, спомен, че боли!
Ела, мечта, при мен и вместо нея
в килията студена ме стопли!
Но грозен трясък на врати железни
предутринната тишина раздра!
Изплашена, към висините звездни,
във рано зазорилата зора,
мечтата ми, като гугутка плаха,
изпляска с трепетни крила натам!
Разсъмна се. Стените побеляха.
И във килията аз пак съм сам!
ЧОВЕКЪТ Е РОДЕН ЗА ПОЛЕТ
Живял в заблуди и измами
и днес със тях живей светът!
Та могат ли да бъдат знаме
омразата, мъстта, гнетът?
И може ли да е човека
потиснат и обезправен,
когато в звездната пътека
човешки син е устремен?
Злощастен ще се примири ли
на роба с жалката съдба?
О, в него има древни сили
на неподвластност и борба!
Защо във грейналата пролет
той угнетен глава е свел?
Човекът е роден за полет
като планински млад орел!
1975 г.
ПРЕДСМЪРТНО
Плътта е смъртно уморена.
Повява тих гробовен хлад.
По воля висша, неотменна
аз ще напусна тоя свят.
Ще се завърна ли отново?
Във чудеса не вярвам аз!
След себе си оставям слово.
Смъртта над него няма власт.
1984 г.
Йосиф Петров
