Марин Георгиев навършва 80 години — поет, публицист, редактор и културен посредник, оставил ярка следа в българската литература след 1970-те години. Роден през 1946 г. в с. Биволаре, той изгражда впечатляваща кариера като автор на повече от 20 книги, като редактор и издател на „Литературен форум“, както и като активна фигура в литературните организации след промените. Неговите стихове и проза са превеждани на множество езици, а книгите му се съхраняват в най-престижните световни библиотеки. Биографията му очертава пътя на един от най-значимите съвременни български автори.

ВЪВ ФОКУСА НИ: МАРИН ГЕОРГИЕВ

Марин Георгиев – фотограф Ромео Чолаков

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ 1971 г.

През април 1990 г. е назначен за зам.-главен редактор на бившия орган на СБП „Литературен фронт“, преименуван в „Литературен форум“, по-късно става директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е техен собственик.

През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели, а през 1996 г. – „Форум Българо-унгарска взаимност – 2014“ със седалища в Будапеща и София.

Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. 

Автор е на повече от 20 книги:

поезия (,,Село“, 1975, ,,Памет“ 1979, ,,Показалец“ 1986, ,,От първо лице“ 1986, ,,Доживяване – късни стихотворения“ 2011, ,,До тук – събрани стихове“, 2011, „SeIsten, seördög“, „NapkútKiadó“, Budapest („Ни Бог, ни дявол“, изд. „Напкут“, Будапеща, 2015, избрани стихове, съставител Дьорд Сонди),

проза (,,Праг“ 1981, ,,Показания“ 1990, „Записки на слугата“, 1991,

,,Третият разстрел – роман-разследване“, който е смятан за принос в документалистиката, 1993,

,,Здравей, разбойнико“ 1995, ,,Отворена книга“ 2011, ,,Звезден пратеник – Николай Кънчев и българската поезия“ 2016, ,,Венчан до живот – моята унгарска Европа“, 2017, „Valakifigyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „MagyarNaplo“, Budapest 2019, превод и съставителство Дьорд Арато),

литературна критика (,,Крах на митологията“ 1995, ,,С подскоците на скакалеца“ 2014, 2015, 2019 ),

преводи (Лариса Василиева, ,,Зимна дъга“ 1986, Ищван Шинка ,,Поле и мечти“ 2010).

За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става първия чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“.

През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му.

Книгите на Марин Георгиев се притежават от Библиотеката на Конгреса (САЩ), библиотеките на Харвард, Принстън, Йейл, Колумбийския университет в Ню Йорк, Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Британската библиотека и Френската национална библиотека, както и в библиотеките на редица университети с катедри по източноевропейски изследвания.

СЛОВО ЗА МАРИН ГЕОРГИЕВ – произнесено от Дьорд Арато

Слово, произнесено на 14 февруари 2018 г., в гоблената зала на Хотел ,,Гелерт”, Буда, при връчване на Международната награда ,,Почетна Сабя Балинт Балаши“

 Ваше Превъзходителство Отче Епископ, Уважаеми господин Президент, уважаеми Кураториум, уважаема госпожо Председател, Дами и господа,

Разрешете ми да започна лаудата на нашия български приятел Марин Георгиев с едно отклонение, което все пак е свързано с характера и духа на това място. Френският академик Aurélien Sauvageot,  който на времето си години наред е прекарал в Колежа Eötvös и който е допринесъл най-много французите да опознаят и започнат да ценят унгарците, през 1973 година така си спомня за разговора при първата си среща с  Karinthy Frigyes:

„- Вие сте французин? И искате да учите унгарски? Това е доста необичайно, французите нас не ни зачитат, отнасят се съвсем безразлично към нас.

После възкликна:

– О, това безразличие!

Явно много страдаше заради това безразличие. По-късно всичко ми стана ясно. И Illyés е страдал заради него, сигурен съм.“

Та ето това усещане, което нашият наблюдателен френски приятел веднага е забелязал, от векове преследва духа на унгарците: Европа и светът не ни разбира, не ни познава или – което е още по-лошo – погрешно ни познава нас, унгарците.

Правени са много и различни опити това да бъде превъзмогнато – едно от най-благородните начинания е опитът  и други нации да се запознаят на родния си език със съкровищата на нашата литература. Но докато знаехме, че критерият за художествен превод  е определен от най-големите ни класици, като се започне от Arany János, Babits Mihály и Szabó Lőrinc и се стигне до Illyés Gyula и Nagy László, много-много не се занимавахме с проблема, че нашите по-стари класици, а също и съвременните отиват в словесното гробище на неразбираемите, несмилаеми преводи, които се правят от живеещи в чужбина, благонамерени наши съна-родници или от второ и третостепенни дилетанти, занаятчии, които се залепват за някой от  знаменитостите само и само заради собствената си слава.

Ето защо голяма отговорност носят тези, които познават и признават литературната дейност на преводачите и на посредниците на културата. Така че Кураториумът на „Сабята на Балаши“ с право реши да връчи награда на Марин Георгиев, който заслужава това признание не само заради „унгарската“ му дейност, но и по „собствена заслуга“ в областта на българската литература.

Марин Георгиев, поет, есеист и редактор, е посветил значителна част от творческата си дейност на унгарската литература и на българо-унгарските културни връзки.

Публикувани са повече от 20 негови книги в родината му, но най-известен, до прословутост, го направи книгата с която, срина фалшивия мит за поета-комунист Никола Вапцаров – ,,Третият разстрел, 1993 г. След смяната на режима архивите на МВР станаха достъпни и той извади и показа документално една десетилетия потулвана истина.

През 1990 г., той превърна седмичника на Съюза на българските писатели във форум за показване истинския лик на комунистическата диктатура и в продължение на 13 години го насочваше срещу течението на рутината и във времето на постоянно люшкане на политиката между Запада и Изтока вестникът запази самостоятелност и европейски, западен дух.

За ориентация му служеше примерът на  „Magyarország“, с който седмичник се беше запознал още в началото на 80-те години, когато литературните ни връзки процъфтяваха и Марин Георгиев, заедно с Николай Кънчев и Иван Цанев, също награден няколко години преди това със „Сабята на Балаши“, имаше възможност да се запознае лично със съвременни унгарски писатели, а с Бенедек Киш, Ендре Рожа и Йожеф Уташи го свързваше не само съвместната им преводаческа дейност, но и приятелство. Тези приятели бяха негови връстници и това приятелство също му оказа влияние, да види Унгария като пример за достижимата Европа, а унгарската култура – като пример за морал и дух, възтържествуващи въпреки пораженията и загубите.

Неговият седмичник „Литературен форум“ повече от 15 години редовно публикува класически и съвременни унгарски поети, помества критики, популяризира унгарската култура.

Промените в българското село оказват решаващо въздействие върху българските писатели от 60-70-те години, те се стремят  да отразят разпадащите се традиции. В стихотворенията си Марин Георгиев чрез селото и природата материализира универсалното обществено и морално пробуждане. При него душевните вълнения са подчинени на някакъв метафизичен страх от смъртта, произтичащ от опита на много поколения.

Някои критици наричат поезията му народно-психологическа и я свързват с творчеството на Ботев, Яворов, Фурнаджиев и Йовков, а заради метафизи-ческите ѝ елементи – с това на Атанас Далчев и Петър Алипиев, на които поети ние дължим томове с гениални преводи на стихове на Петьофи.

През 90-те години отличният българист Петер Юхас запознава Марин Георгиев с поезията на Ищван Шинка. От това познанство след няколко години се раждат цял том чудесни преводи, най-добрите от които достигат нивото на оригинала. От Историята на литературата се знае, че по поръчка  коректни преводи могат да бъдат направени и от стипендианти, но превод импресивен, звънлив, плодотворен и в собствената култура може да се роди само въз основа на обща душевна и културна настройка.

За мен беше рядка възможност и голяма радост, като директор на Унгарския културен институт в София да помоля Марин за съставянето на антология, която да съдържа най-харесваните от него преводи от унгарски поети. Не бях разочарован: в „Сам във всемира – моята унгарска поезия“ (2007) от многото преводи с най-различно качество той лично подбра  най-добрите, имащи трайна стойност.

Макар че Георгиев започва като поет, а и у нас така го познават, много хора високо ценят таланта му на есеист-прозаик, тъй като в многобройните портрети и спомени, които биха могли да запълнят цели томове, ярко представя България от последните 40 години, както може би никой друг.

Не е аналитик, а родéн художник: с един хвърлен поглед може да прецени хора и ситуации, както това правят най-големите, а в изобразяването е въздържан, точен, безпощаден и към самия себе си. За щастие, в специфичните патриархални условия на България този писател дълго време е могъл да има поле за действие в граничната зона на държавната политика: неговата проза ни помага на само да вникнем в атмосферата на една почти непозната за нас страна, но да разберем и самите себе си – унгарците.

Той състави цял том проза за изживяванията си в Унгария, за литературното си запознанство с унгарските класици и за личното си приятелство с тези от неговата генерация. Този том миналата година беше издаден на български, надявам се, че в близкото бъдеще и унгарският читател да има възможност да се запознае с него („Венчан до живот – моята унгарска Европа“, 2016)

Марин Георгиев вече почти половин век присъства в литературния и културния живот на България – не може да бъде подминат, така че много хора се сблъскват с него, а и той няма навик да избягва сблъсъците.

Ако той познаваше Балинт Балаши, сигурно с удоволствие щеше да го цитира: „Ще получа каквото съм заслужил с греховете си, за това от никого не чакам похвала (gráciа)“. Той поема отговорност за постъпките си и аз вярвам, че имайки пред вид същността на творчеството му, и той би могъл да каже както Балаши с последните си думи: „Твой войник бях, Господи, в твоето войнство служех“.

Марин Георгиев получава наградата „Почетна сабя на Балаши“

ТВОРЧЕСТВО

ПОЕЗИЯ

ПРОЗА

ВМЕСТО ДНЕВНИК – прозаични фрагменти на Марин Георгиев

ГРАДЪТ Е МОКЪР ГЪЛЪБ – разказ на Марин Георгиев

ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО

ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ – статия на Огнян Стамболиев

УНГАРСКИ ПЪТЕКИ:

КЪМ ПОЕТА – статия на Петер Юхас

НЯКОЙ ВИНАГИ ГЛЕДА – статия на проф. Золтан Яноши

БЪЛГАРСКИ НЕБОСВОД – статия на Лайош В. Мохаи

Материала подготвиха Габриела Цанева и Огнян Стамболиев